ще тръгнем пак по старата пътека,

която води дълго

към човека.”

/Стефан Цанев из “Спасете нашите души!”

Изплувам! Върхът на косите... Очите... Оглеждам се. Оттича се тиня. Затаявам дъх. Изплувам! Устните... Поемам въздух. Няма сълзи: това е тиня. Изплувах! Раздвижвам се. Стъпвам. Има опора. Излизам на сухо, оттича се тинята. Отварям широко очи: врабците се опитват да унищожат цветята ми! Превръщам се в плашило и ги прогонвам. Методично. Прогонвам и лешоядите. Жива съм!

Започвам да садя цветя.. отново! Започвам съвсем от началото. От семената... Не бързам. Търпеливо садя, разсаждам, поливам... Скоро отново ще цъфнат! Напъпили са.

Изплувам! Студено ми е! Като във фризер. Потъвам... Изплувам: чувам гласове. Някой ме вика. Опитвам се да го видя. Не мога. Зная, че трябва! Не искам: заспивам. Сънувам цветя: всичките цъфнали! Чакат ме.

Изплувам! Поемам въздух. Няма сълзи: това са останки от грим. Изплувах! Раздвижвам се. Болка. Отварям широко очи: сама съм. Протегнал жички-пипала,  писука монитора... Белите врани се опитват да унищожат духа ми. Превключвам на “компютър” и ги надхитрявам. Методично. Надхитрявам  и белите гълъби. Жива съм!

Не пълзя. Опитвам се да вървя изправена. Не бързам. Търпеливо вървя, крачка по крачка...Понякога си почивам. Потеглям отново: имам си цел.  Прибирам се вкъщи! Цветятя са цъфнали.