Пристигнах в средата на лятото. През деня термометърът показваше над 40є.  Улиците пустееха. Градът беше като заспал. Точно под нашия апартамент имаше една ”кафана”. Масите бяха изнесени на тротоара, сред зелените площи, и вечерта се настанихме там на “по-хладно”.

 В 22,00 часа градът оживя.. От къщите защъкаха млади и стари, семейства с малки деца и кучета, деца на велосипеди и ролкови кънки. Клаксони, спирачки, свистене на гуми и фолк-музика допълваше картинката. Те отиваха да вечерят!

Тук хората вечеряха преди полунощ и после продължаваха “купона”  до малките часове на деня.  Като гърците! С тази разлика, че никой не танцуваше. Просто седяха по заведенията, пиеха си питието и слушаха музика на високи децибели. Седяхме и ние в “кафаната” под нас. “Горе” беше невъзможно да се спи.Градът клокочеше като вулкан. Отначало си беше истинска забава, но постепено започна да ни залива умората. В главата ми като свредел се въртяха думите на една приятелка-македонка: “Ние сме уморен народ- ставаме рано, работим цял ден, живеем цяла нощ и така без край…”

 Движех се като сомнамбул през деня и вечер всичко започваше отначало. Чудех се как се справят тези хора с работата си при този маратон, който не спираше. Изглежда, че не се справяха добре, защото след няколко месеца им вкараха нов закон: “Никаква музика след 00,00 часа”. Те не вярваха на ушите си: променяше се статуквото на няколко поколения. Аз пък не вярвах, че нещо ще се промени . Всяко чудо за три дни! /Да не забравяме от къде идвах./

Беше се захладило и масите бяха прибрани вътре. Въпрос на чест беше в “кафаната” да има “ жива музика”. В нашата имаше. Седях с гръб към вратата и се опитвах да чуя какво ми говори човекът срещу мен, който се надвикваше със шумотевицата. Изведнаж настъпи гробна тишина:  музиканти и посетители застинаха безмълвно по местата си. Погледите им бяха вперени някъде зад мен. Видях в очите им страх.  Зарязах доброто възпитание и се обърнах. Там , на входа, се бяха “изписали” полицаите. Познавах ги: патрулната двойка, която отговаряше за квартала - приятели на собственика на заведението.Всяка вечер минаваха да изпият по едно кафе. После продължаваха рутинната си обиколка.

Тази вечер бяха различни: с пълна бойна екипировка и ледени физиономии те обиколиха “кафаната”. Опитах се да ги поздравя. Отстрани ме сръчкаха предупредително. Всички стояха като препарирани и аз се включих в “хербария” без да зная защо. Беше като на кино. Те направиха една кръгова обиколка като ни оглеждаха мълчаливо и строго. Вече на изхода, единият от тях посочи часовника си и каза “ И нали?”. Собственикът /техният приятел!/ ги изпрати с “метани” като непрекъснато повтаряше “Няма проблем!”    

Те си отидоха, а тишината остана: “ музиката” си прибираше инструментите , разговорите се водеха тихо и скоро посетителите започнаха да се разотиват.

Беше полунощ на първия ден от влизането в сила на новия закон.

Градът заживя в нормален ритъм и ние вече можехме да се наспим като “бели хора”.

 

Как успяха? Елементарно: глобите за неспазване на закона бяха толкова високи, че наемателите на заведенията не можеха да ги платят и се налагаше да ги затворят.

А “нашата кафана”?  Собственикът й се опита да хитрува и “го спипаха”.  За да си плати глобата се принуди да я продаде.  Нищо , че полицаите си пиеха в нея кафето!

Скопие