Река Ааре лъкатуши сред златно-червени пламъци. Облегната на каменния мост, съзерцавам невероятната метаморфоза на града.Потънал в есенни багри, изглежда толкова миролюбив и гостоприемен, че за миг забравяш, че това е Берн. Онзи надменен Берн, през който минаваш като чужденец /какъвто си всъщност/ и в който завинаги ще останеш чужденец.
Това не ми пречи да скитам с часове по малките живописни улички, потънали в зеленина и да съзерцавам с удивление педантично подредените цветни дворове и паркове. Не можех да си обясня скоростта, с която се променяше декорът: започваха да цъфтят нарцисите и дворовете потъваха в жълтите им цветове, настъпваше сезонът на розите и те се превръщаха в розови градини. И така от ранна пролет до късна есен в града дефилираха цветята. Случайно открих тайната на това "перпетуум мобиле": един слънчев ден до вратата на съседската къща спря кола, на която пишеше "Градина". Изнесоха прекрасни рози "на туфи" и само след час дворът потъна в розово сияние. И помен не остана от красивите лалета и нарциси. Онемях: никой не се мъчеше да сади, разсажда, полива и да чака цветята да пораснат. Те просто бяха декор на техния добре подреден живот. Обядваха, вечеряха, пиеха си кафето сред розите и въобще не им пукаше. През есента щяха да извършват ритуала сред хризантеми например...Без да си мръднат пръста!
Завиждах им. Завиждах им с онази завист, която съвсем не беше благородна. Напротив, движеше се на ръба на омразата. Опитвах се да я овладея. Казвах си: "Те не са виновни!" И нистина: те не бяха виновни! Не бяха виновни, че миеха улиците със сапун, че в обществените тоалетни с пускането на жетона можеха да си подбират и музиката, на фона на която да извършват своето "pi-pi". Не бяха виновни, че по коледните празници украсените елхи по дворовете и златните звезди по вратите им осъмваха непокътнати. Нито бяха виновни, че са родени едва ли не в Алпите. Децата им се качваха на ски с бибероните в уста... Работеха до петък на обяд, за да имат време да се изнесат през уикенда по високите планински писти /съответно магазините бяха отворени в четвъртък до 22,00 часа, за да могат да си напазаруват/. Работата в неделя беше табу. Не дай боже, да си измиеш чиниите! И ние не миехме чинии. Разхождахме се....
Сред ленивата тишина на града, потънал в каскадни мушката и златни фонтани, забравяхме обидата и носталгията по дома. Стъпките ни отекваха по стария калдъръм и навяваха спомени за отминали времена. Тук всяко паве беше символ на една отминала епоха.Средновековието все още живееше сред бляскавите бутици и прочутите швейцарски ферми, разположили се, познайте къде? В самия център на града, разбира се. Даже една от тях се е изкиприла в двора на близкото училище. Заобикаляме я предпазливо и продължаваме нагоре към Мечата дупка - един от символите на града. Ние го наричахме "от нищо- нещо". Легендата разказва, че основателят на града херцог фон Церинген е бил запален ловец. Първото животно, което убил по време на лов на територията на строящия се град, било мечка. Тя дава името на града и се настанява завинаги в неговия герб. От тогава до днес, вече 800 години, в Берн винаги има живи мечки. Живеят в Мечата дупка, обградени със специални грижи, на вегетарианска храна, сред безупречна чистота и масирана реклама. Те са своеобразна атракция за преминаващите туристи, защото в града няма зоологическа градина Мечки и розови фламинга, които се разхождат свободно по бреговете на Ааре. Това е!  И от това печелят луди пари. Можеш да разгледаш няколкото мечки само срещу билетче. Плащаш: ей така, заради "символа"! И защото пътят минава от там.
Пътят към  Розовата градина - още един символ "от нищо-нещо"! Разположена на няколко квадратни метра, асфалтирана, с няколко пейки и прекрасен изглед към града. Розите там са като нарисувани: всяко храстче е на точното място и в точния цвят.  Събират посетители, които релаксират за няколко минути и после продължават по своя "туристически маршрут".
Ние не продължаваме, защото сме се изкушили /което се случва много рядко/ и търпеливо се катерим по старите стъпала на прочутата Бернска катедрала:344. Ни повече, ни по-малко, но усилието си струва! Там, от висините, можеш да надникнеш в любимата Розова градина, да се полюбуваш на зелените ливади, да си зърнеш къщата и планината над нея и да се опиташ да докоснеш небето с ръка... Не че ще успееш, но илюзията е неповторима и те кара да се възвисиш. И да простиш...