Обичах това място. Потопявах се в слънчевото крайбрежие и усещах как се затопля кръвта ми и от вените ми изтича студа, насъбран в дъждовния немски град.

Вевей! Обичах го повече от Женева, Лозана и Монтрьо, въпреки логиката. Помирисвах го отдалече и ставах неспокойна. С нетърпение очаквах да пристигнем, за да се измъкна от колата и да се затичам през розовите храсти по алеята към Него… Той стоеше там, излязъл от старите ленти, такъв,  какъвто сто пъти го бях гледала с възторг и умиление: мъничък, обикновен, любим… и аз неизменно го прегръщах. Всички ми се смееха и на фона на този смях чувах щракането на обективите. 

Вевей! Градът на Чарли Чаплин- последният му пристан и ложето на вечния му сън. Мързеливи вълни леко се разбиват в брега, пред неговата алея. Зелена трева се разстила в краката му. Цветята са като нарисувани – тихи и безмълвни. Синята тишина трепти и нашепва за щастие. И той наистина изглежда щастлив- окъпан в слънце и любов. Наблюдавам го от “неговото кафене”, отпивам от кафето и се пренасям години назад: той- беден, той-търсещ, той- велик: Труд, възторзи, триумф , разочарование . И колко любов! За да можеш да зачеркнеш Родината, която те е загърбила, да си купиш нова и да я благословиш с вечните думи: “ Сред цялото това щастие аз понякога сядам  на терасата при залез слънце, гледам през широката зелена морава към езерото в далечината, а зад него – към спокойните планини и в това настроение не мисля за нищо и поглъщам прекрасната им ведрина”

 

Вевей! Обичах да идвам тук и в нощта срещу Великден. Руската християнска църква ни приютяваше една неделя след католическия празник. Обожавах нейното среднощно бдение, изпипано до съвършенство… Любувах се на грацията, с която руската имиграция извършваше ритуала в очакване на Възкресението. Малки руси деца целуваха иконата и се прекръстваха; красиви шарени яйца и плетени козунаци очакваха освещението; на фона на запалените свещи се извиваха ясни гласове, свързани в незабравим химн на тържеството на духа, Излизах си пречистена и знаех, че пак ще се върна…