Тя се влюби. Това беше онази първа, шеметна, детска любов,за която всеки от нас си спомня до края на живота  с умиление. Тя не можеше да яде, да спи, да се свърти на едно място. Когато разговарях с нея не можех да видя очите й. Погледът й беше зареян някъде навън , незнайно къде… По-късно го долових: той фиксираше ъгъла на къщата, зад който обикновено се появяваше ТОЙ. Винаги на велосипед и винаги с очи, вперени в прозореца на нейната стая. Леко изсвирване и за секунди виждах опашката й да се шмугва през вратата, зад която оставаше виновната тишина. Часове! Часовете не им стигаха. Баща й изпадна в несвойствено състояние. Обикаляше квартала и… се излагаше. Когато ги откриеше, седнали на парапета на училищния двор, или на пейката в близката градинка посочваше часовника  си многозначително и тя се прибираше много, ама много нацупена. Отношенията им охладняха.  А тя продължаваше да лети на крилете на своята красива  любов и да получава шестици.

Приемах събитията спокойно: нищо, че  беше само на 11 години. Спомнях си детството и знаех, че случаят е неспасяем. Остава ти шанса да си наблизо. За всеки случай!  И той , случаят, не закъсня…

Една нощ, минавайки покрай нейната стая,  чух  тих шум. Спрях се и се заслушах. Цялата къща спеше. Странното шумолене не спираше. Не издържах и отворих вратата /в нашия дом нахлуването в “чуждо владение” беше табу/.

Тя плачеше тихо, завита през глава, за да не я чуе никой. Скимтеше като малко бездомно котенце, протяжно и безнадеждно. Погалих я. И всички бури в душата й се изсипаха във водопад от болка, който ни заля и помете тишината. Търпеливо чаках. Колко време? Не зная.

И се започна: тя говореше, плачеше, спираше за малко, говореше отново и пак плачеше. Обида, болка , гняв, недоумение и пак болка! Господи, колко болка! Не можех да й помогна. ТОЙ беше швейцарец и ТЯ беше нарушила правилата. Поканена от своя приятелка от класа беше отишла на гости  в едно от децата от същия клас. И беше “помолена” от домакинята  да напусне!

Ужасът продължаваше да я преследва. Тя беше изгонена! Пред очите на всички! И нейната първа, голяма, прекрасна любов , нейният Дейвид, не я беше защитил. ТОЙ беше застанал на страната на “врага”! Мълчаливо я беше оставил да си отиде. Неписаните закони на неговото “малко общество” се оказаха по-силни от любовта.

Осъмнахме. Когато първите слънчеви лъчи докоснаха малките мечета на белите перденца на прозореца й, вече си говорехме спокойно и тихо. Опитвах се деликатно да й обясня  нейната “грешка”:тя не е била поканена лично от самата домакиня  и е нямала право да се яви в дома й. Това беше първия горчив урок по “швейцарски етикет”.

 Моята “грешка”? Не бях я предупредила. Бях се опитала да я съхраня. Като в похлупак! Казвах си :”И без това ще заминем от тази страна, преди да е пораснала достатъчно, за да се сблъска с ограничените , сухи и  лицемерни швейцарски душички. Нека отнесе със себе си само вълшебната красота на страната и на първата   любов. Та те са само деца!” Каква наивност! “Децата“ бяха огледалния свят на своите родители. Там отклонения няма. Няма и милост! Прощават ти в краен случай : ако си швейцарец или много , ама много богат! Ние не бяхме.

Тази нощ любовта умря.Тя се закле, че никога повече” няма да го погледне” и спази тази клетва завинаги.

А един велосипед с едно самотно момче се появяваше всеки ден под нашия прозорец....безнадеждно.